|
Палачинката бавно се отлепи от тавана, но не успя да улучи точно тигана, на котлона се лепна хубава месечина и веднага стана на въглен. Зарадвах се на успеха, по-голямата част все пак бе налице и повторих опита с превъртането. Тоя път изкарах късмет, цялата цопна на едно място - в тенджерата, в която се варяха кокалите за кучето. Събрах я на топка с голяма лъжица и я преместих пак в тигана. Със същата лъжица я плеснах отгоре, за да приеме така характерната за палачинки форма, получи се нещо като много дебела осмица. Изчаках да стане бяла, както е по упътването и с вилица я обърнах на другата страна, оказа се черна. Ами то и картите за игра не са еднакви от двете страни, на кого му пука?
Това беше първият ми успешен опит да направя палачинка, въпреки че бях почнал отпреди час. Всъщност, най-болезнен беше най-първият опит. В рецептата, откъсната от готварската книга на жената на Вильо не пишеше колко масло се слага, сложих в тигана два пакета, дано стигнат. Като почна да пуши, сипах една доза от сместта с бучките, изчаках брюкселската дантела да се поуспокои и с жест на професионален готвач обърнах палачинката във въздуха. Обаче склонност към летене нямали само палачинките. Трябва да ви кажа, че разтопено краве масло хвърчи не по-зле, че и навсякъде, докато палачинката си избира случайни, но поне близки цели. Понеже и в очите получих една доза, така и не видях къде фръкна ОРИГИНАЛЪТ. Но с постоянство всичко се постига, предпоследната я докарах от едната страна, сега обогатяваше трапезата на много беден художник, нарисувал и без това с маслени бои чудесна картина с лук, резен хляб и кана червено вино. Така софрата му бе разнообразена с едно точно попадение, което полека се източваше през рамката по стената.
Сега вече всичко тръгна по мед и масло, най-вече по масло, разбира се. Накрая сложих готовите палачинки с плоска и кръгла форма, но които отказваха да се навиват, по средата на голяма чиния, в кръг наоколо наредих приличащите на кюфтета, кебапчета, малки хлебчета и с неопределен вид, турих отгоре трите традиционни с пълнеж от мармалад, събран от пода и изчистен от стъклата, а върху тях сипах онези, които наподобяваха нещо средно между юфка и накъсани преекспонирани фотоси, зависи от коя страна ги гледаш.
В кухнята въведох ред. С други думи - нови порядки. От днес лицата там трябваше да се придвижват като на ветроходна яхта в тежък щорм, правилото е с едната ръка да се държите за нещо, докато с другата вършите всичката останала работа. Обаче половинката на Вильо изникна от нищото, без да е преминала инструктажа, за да се просне в краката ми и да пита това война ли е? Показах й с гордост палачинките и внимателно балансирайки, напуснах помещението. Тя ме последва, първо на четири крака, сетне се изправи и зае неизбежната за такива случаи форма на буквата Ф. Оттук насетне работите тръгнаха зле.
Роко Железният,
известен с непоносимостта си към социалистическия реализъм в литературата, бе пристигнал от Пловдив заедно с Демокрацията. Всъщност, Демокрацията не дойде от Пловдив, а свише, само времето съвпадаше. Роко създаде здрава и гъвкава организация, на която всяко данъчно може да завиди. Неговите счетоводители бяха най-добрите в града, преглеждаха бумагите на заведението ти за минута и веднага откриваха всяко шикалкавене. За разлика от едноименния Мистър, Железният събираше само десет процента, но с убийствена точност. Гъвкавостта се състоеше в това, че неговите хора разбираха веднага, ако кръчмата е закъсала и не само че не прибираха рекета, ами веднага правиха оздравителна програма със съответните финансови планове и я спасяваха от фалит, ако се налага -- с пари, само и само Роко да не загуби от намаляване на оборота. Уволняваха се свадливи келнери и бармани, тоалетните се привеждаха в изрядност, а на собственика му се подрязаваха откачените идеи, поне докато не си стъпи на краката. Руските, чеченските и други мафиоти биваха незабавно разпознати и върнати там, откъдето идваха, или по едно яке, или в ковчег - Железният не търпеше конкуренция. Думата му не ставаше на две, всяко негово обещание струваше повече от международен договор, подписан от президент и подпечатан от председателя на народното ни събрание. Ако Роко кажеше за някого "Ти си мъртъв", това ставаше или на погребението му, или малко преди него.
По едно време бандюгата реши да мине в пенсия. Със събраните пари направи най-добрата дискотека в града, много гастролиращи рекетьори здраво се опариха, все нея избираха за първа жертва, пък се оказваше, че те са тя. Искам да кажа, че те бяха единствената и неспасяема жертва на такъв опит, мир на праха им. Обаче полицията, която делеше приходите с Роко съвсем по братски, не хареса идеята за пенсиониране, така че го обяви за национално издирване, поне докато си внесе лептата за последните пет месеца, минали в щастливо мързелуване. Като начало пет-шест столичани се лишиха от джиповете и още толкова - от микробусите си, а в града бе създадена наново стройната рокова структура, постлана с много бомби и залети в бетон или заровени в гората недосетливци.
Но никой не е идеален. Прехвърлил четиридесетте, Роко имаше голяма слабост - Кейт, както я наричаше, двайсет и няколко годишна рижа красавица с пищни форми, която го въртеше на пръста си. Няколко банди се бяха опитали да го изнудват с нейна помощ, като я отвличаха и заключваха на незнайни места, но Роко имаше хора и из най-затънтените кътчета и неизменно я откриваше, а бандите оставаха без главатарите си и без главите на членовете си. Всеки да го разбира както иска, на засегнатите вече им е все едно.
Проблемът на Роко бе, че можеше да се оправи с побойниците, но не можеше пръст да вдигне срещу хубавото гадже. С тревога всяка сутрин се вглеждаше в огледалото, за да забележи оредяващата си коса, умножаващите се бръчки и увисващите торбички под очите. Отказа цигарите, пиенето, мина на разни здравословни боклуци вместо едновремешните печени агнета и прасенца, почна да чете стихове и философски произведения, даже взе да пише по малко, колкото да натрупа авторитет. Така мнозина предадоха Богу дух вместо с обичайното "Асталависта, бейби" с най-разнообразни цитати от Шекспир и Бърнс, и до ден днешен чудейки се в Рая на бандитите: "Туй пък к'во беше?" С мускулите и шкембето Железният нямаше проблеми - всеки Божи ден от три до шест следобед изкарваше във фитнес-залата, а от време на време тренираше бокс, стрелба и други бойни изкуства, след малко ще ви кажа как. За всеки случай си купи ръководства по еротичен масаж, две дебели книги по псиохология, изучи Фройд и Кама Сутра, многократно прочете от кора до кора Ана Каренина и съвсем се отчая, разбирайки, че и боят не помага. Като видя, че по-привлекателен няма как да стане, Роко се зае да поразреди конкуренцията.
-- Какво ще обичате, хубавице? - Това бяха последните думи на продавач в магазин за обувки. Той не разбра овреме, че за Роко двете съседни думи "обичате" и "хубавице" звучаха по следния начин:
-- Абе ти си много готина, какво се влачиш с тоя дърт оплешивяващ пръч, нима може хубавица като тебе да не обича мен, младия и с тоя чудесен перчем красив продавач, имащ пред себе си блестяща кариера, а си се заплеснала по тая необразована мутра, с единия крак в гроба и със залязващ съмнителен бизнес, я го зарязвай този тъпан, какво ще кажеш да се видим още довечера?
Добавете и многозначителната дума "какво" и неопределеното бъдеще, посочено с "ще", за да разберете, че Роко е нямал никакъв друг избор, освен да изкара голямата Берета и да го направи на решето.
Следствието бе, че където и да се появеше Роко, баровете, магазините и кината се опразваха за две секунди, продавачите, сервитьорите и барманите онемяваха, но бяха далеч по-зле от глухонемите, защото не смееха и да погледнат - Роко никога не ги разбираше накриво, а само в едната посока, която сам си знаеше. Другото следствие бе, че на Кейт й писна и от време на време изчезваше с приятелки да изкара няколко дни по курортите или в столицата, далеч от своя досаден Отело, за да може на воля да пазари и да се весели. Ей тогава Роко излизаше от кожата си, ако така може да се нарече безраборната стрелба по заведенията, претърсването на мазетата и таваните, завардването на всички изходи от града и масовите побои над всеки, който беше здрав и прав и по-млад от него, а имаше нещастието да се вясне пред очите му.
Вильовият гараж
гледаше към булеварда, а ние - тъжно през портата му. Със завист наблюдавахме чуждите жени, които се влачеха наперено наляво-надясно, натоварени с по четири и повече претъпкани торби, видимо господари на парите си. Нашите съпруги не останаха много доволни от един купон с палачинки, дето бяхме спретнали предобед у Вильо, за всеки случай ни прибраха ключовете, документите и портфейлите и ни бяха изпъдили, за да си помислим. Това и правихме, бяхме в най-задънения гараж на най-задънената улица. Предложението ми да отидем на вилата на село, където има дамаджани ракия, бъчва вино и няколко пушени бута, наред с луканките, сланината, пуканите чушки и туршията, се удави във финансовата ни несъстоятелност. Чочо започна анализа на събитията и явно се канеше да похвали готварските ми умения, започвайки с едно "Ами как да ти кажа...", но двамата други авери, неразбиращи тънкостите на занаята, го прекъснаха с разни брътвежи от сорта на "защо трябва да има кости в палачинка с мармалад", "а също и пясък" и други претенции. Преди малко се радвахме на четирите бири, купени с последните стотинки из джобовете, но изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, Вильо реши да се направи на мъж, изрева едно "Ей така ще й кажа аз на нея" и удари с юмрук паянтовата щайга, на която бяха шишетата, та те се разлетяха като подплашени кокошки. Само аз спасих моето, но и то се разсипа, понеже го улових наопаки. Катастрофата беше пълна, валутен борд за пръв път преживявахме и този вид финансова стабилност никак не ни хареса.
Както винаги, аз измислих начина за измъкване на компанията от блатото, в което ни бяха натикали жените за пореден път, просто не знам откъде ми идат тия гениални хрумвания, на мое място друг едва ли би се сетил за подобно нещо:
-- Хайде да вземем пари назаем! - извиках аз и всички ме зяпнаха с благоговение.
-- Те това е мъжка приказка, -- съгласи се Чочо. - Но от кого?
Този въпрос вече бе за шампиони и ме завари неподготвен, тъй че нищо не можах да отговоря -- и досега се беше случвало да вземаме пари като закъсаме, но все един от друг, на чужди хора нямахме доверие. Нито те на нас, разбира се.
Вильовата племенница беше студентка и живееше съвсем наблизо в миниатюрна таванска стаичка, а на студентите, нали знаете, все им пращат пари откъде ли не, за капак и стипендии им раздават, затова четиричленната делегация се насочи натам да изврънка малко манги, колкото за автобус до селото и много цигари. Обещах на аверите да им омеся питка, но след кратко припомняне на скорошните събития всички единодушно решихме, че ще е най-малкото по-бързо, ако купим и малко хляб. За наше най-голямо учудване финансовото състояние на студентите се оказа далеч от това на някой Крез или Рокфелер. Освен това трагедията ни бе приета съвсем несериозно, да не кажа, че момичето умря от смях, ама малко оставаше. Едва в последния момент се смили над нас и поемайки гаранцията, ни заведе у нейна приятелка от гимназията, сега танцьорка в много елитно заведение. Хората на изкуството се оказаха също толкова бедни и със същото неуместно чувство за хумор, но слава Богу, и отзивчиви, така че тайфата след час преговаряше за евентуално подпомагане с най-новата секретарка на Първа Европейска Банка за Краткосрочно Кредитиране. Гаджето си го биваше отвсякъде, освен откъм парични средства, хем банковата криза бе минала преди години. Тя смятала за най-разумно да обръща цялата заплата веднага в бижута, дрехи и козметика, иначе много бързо изхарчвала парите.
Взех да се отчайвам. Вече бяхме седем души, а изходът никак не изглеждаше по-близо, отколкото когато бяхме само четирима. Трите дружки, колкото пъти ни поглеждаха траурните физиономии, избухваха в досадно хихикане, вместо да измислят нещо и те. Добре, че някой звънна по мобифона и ни уредиха двайсетачка, плюс безплатен транспорт до селото. Тяхната приятелка щяла да ги закара на гуляй в Албена с микробуса, пътьом да ни остави в селото, а след два дни да ни върне обратно. Така се запознахме с Кейт и осемцилиндровия черен Крайслер, и двете чудесни, и двете - гордост на Роко Железния.
Вояджърът прекъсваше, изглежда
имаше нещо в бензина, така че като пристигнахме, Вильо реши да погледне карбуратора и да го почисти, един вид отплата за направената услуга. Той е голям чак на тези работи, понеже колата му рядко пали и все се налага да я разглобява, а и друг път бяхме оправяли микробуси, и то в доста по-окаяно състояние. Вкарахме колата в двора и Вильо, въоръжен с автоматична отвертка, смело махна капака с надпис Injection и се вгледа с вид на познавач в открилата се картина.
-- Не е баш като Волгата, -- отсече той, -- но принципът навсякъде е един и същ.
Закимах с глава, тъй като и аз разбирам от техника, пък и момичетата ни зяпаха с възхищение. Хич ги няма жените в тая област.
Професорът взе още по-голяма отвертка и с нея бръкна надълбоко, за да завърти двигателя. Карбураторът каза едно голямо "пфу" и издуха страхотна доза бензин и въздух в лицето на Вильо. Тази смес изглежда да е лесно запалима, тъй като много зрелищно пламна от цигарата му, като освети половината село и засенчи залязващото вече слънце. Голямата мембрана открих лесно -- беше се лепнала на рамото ми, но за по-дребните парчетии, дето се разлетяха из тревата, пратихме момичетата. Нашият майстор не се предаваше лесно, загаси цигарата и шапката си, и вече в пълна безопасност напъха отвертката отново в дълбините на мотора. Тоя път изскочиха големи искри, инструментът се загря до червено, завари се за нещо и нямаше как да го отлепим, двигателят безпомощно хъхреше, заливайки с бензин целия двор, и скоро пак пламна. Срам не срам, трябва да си призная, че в тоя момент нервите ми изневериха, и зарязвайки майстора и Крайслера на произвола на съдбата им, драснах с всички сили. Въпреки това бях един от последните, когато проклетият бус гръмна и хвръкна.
Напоследък около мен доста неща се научиха да летят, така че и слон да беше кацнал на някое съседско дърво, нямаше да ме учуди. Обаче позата, която беше заел микробусът на верандата, беше най-малко странна. Догарящата задна гума пушеше здраво, така че всичко бе обгърнато в някаква миризлива мистика, но изглеждаше, сякаш бусът кима, одобрявайки досегашните ни действия. За разлика от опърлените момичета. То не бяха "ами палтото", "ами чантата", "ами кредитната карта", "ами какво ще правим сега" и какво ли не. Лесно свиканаха само със загубата на GSM-ите, тъй като в нашето село и без това няма покритие.
После почнахме да се оглеждаме, преброяването показа, че всички сме налице, макар и доста почернели. Но и дворът не беше цвете за мирисане, целият бе в пепел, масло и сажди, също като нас и фасадата на вилата. Бившият Крайслер продължаваше опасно да се клати, закачен за някакво арматурно желязо в перилата, така че го разлюляхме, той се превъртя като акробат и се хакна в прозорците, като се напъха наполовина в механата, разположена в приземния етаж. Тая техника трябва да я патентоваме и да я продадем на някоя голяма автомобилна фирма, закъсала с продажбите и интереса на клиентите. Редките минувачи из нашето село, които днес като че ли се бяха утроили, не забелязваха от ниското желязото, на което висеше още по-черен бусът, сякаш хипнотизиран, и в първия момент зяпваха, после се ококорваха, накрая краката им отказваха да ги слушат и се лепваха за оградата. За половин час телта почерня от мълчаливо наблюдаващи селяни, та се почувствахме неловко и всички се прибрахме във вилата, за да решим какво да правим. Днес подобен съвет се провеждаше за втори път, вече в удвоен състав, но далеч не толкова единодушен, колкото първият. Поне се сетих да включа бойлера. Ала и това не беше най-добрата идея, която ми е хрумвала.
Преди време с Вильо бяхме измислили и осъществили хитроумна хидрофорна система, чиято цел бе да осигурява вода през летните месеци, когато източваха селския язовир за близките курорти и кметът наплашваше селяните, посмели да поливат градинките си, до смърт с разлепени обяви за драконовски глоби. Системата се състоеше от много варели, закопани в земята и свързани един с друг с маркучи. Водата се подаваше в първия варел, оттам минаваше през втория, и тъй нататък, чак до вилата. Така на разположение имахме близо тон вода винаги, когато другите нямаха. Най-големият недостатък беше, че като я спираха, и налягане нямаше, така че опърничавата вода си седеше в заровените варели и за нищо на света не искаше да се добере до кранчетата. Дойде време да разберем, че това не е единственият недостатък на съоръжението.
Тъй като бойлерът бе стар, слаб и малък, момичетата извоюваха къде с молби, къде със заплахи предимството първи да се отърват от саждите и маслото и се наредиха заедно в банята, топла вода имаше най-много за пет-шест минути. Обаче само след една изпод шурналата вода се раздадоха писъци, които тръшнаха в земята предните при взривяването на микробуса и наново събраха селото на оградата. Вильо се пъхна в банята да провери какво става и да помогне с каквото може, но добре прицелен удар с поцинкована кофа го върна обратно. Докато слагах наплюнчен стар вестник на пръснатата му вежда, съвсем несвързано ни приказваше за някакви мулатки, беше доста шашнат, според него някой бил подменил момичетата. Чарли, който се беше лепнал за ключалката, потвърди, че всичко, което се вижда, не е на бели хора.
Скоро се появиха и мулатките, омотани в подадените им чаршафи, с труд разпознахме в тях доскорошните си приятелки. Всичките бяха придобили ако не бронзов загар, то поне ръждив, от който не могли да се отърват даже с последното парченце сапун, и сега седяха на миндера в позата на Мислителя, на когото изведнъж главата е натежала повече от обичайното, та се налага да я подпира с две ръце. Хрумна ми, че за щастие не изглеждат войнствено като жените ни, а по-скоро отчаяни. Може би нашият димамичен начин на живот им идеше малко нанагорно. От старата пералня, в която бях напъхал дрехите им, не можеха да се очакват чудеса, нали нямахме прах за пране, че и водата беше същата, затова не им споменах за самоинициативата, до сутринта можеха да си живеят в щастливо неведение; предпочетох с Вильо и другарите да обсъдим надълго и нашироко причините, довели до ръждясването на системата и мерките, които трябваше да се вземат. Така пуснахме всички кранове, за да се източи старата вода, а на другия ден да повторим опита с къпането и прането, според силите си. Момичетата лека полека идваха на себе си, подкрепени от щедрите количества ракия, които жадно поглъщаха, сякаш им е за последно, докато от мезетата пощипваха колкото врабче на строга диета. В осем си размениха няколко унили закачки и се премениха в чисти чаршафи, а към девет занесохме и последната алкохоличка в спалнята на етажа, където отвинтихме крушката, за да не вземе някоя да се паникьоса, ако се събуди посред нощ - налагаше се да мислим и за нервите на съселяните. Прострях в тъмното мокрите дрехи и чаршафи и също се оттеглих, като си направих малко място сред хъркащите на миндера авери.
На другия ден се случи белята.
Момичетата с тъпа ножица тъкмо правеха много къса прическа на Кейт, понеже косата й беше обгоряла, после се канеха да й нарисуват и вежди, когато се случи нещастието. Пристигна Роко с три джипа и дузина здравеняци. Селяните, които от ранна сутрин се тълпяха по оградата, се изнизаха кротко един по един, а Железният, леко разкрачен, помахваше голямата Берета в сключените си отпред ръце, докато оглеждаше с явно неодобрение наизлязлата срещу него компания. Първо разпозна Крайслера, който леко се полюшваше на утринния бриз. Неодобрението, изписано на лицето му сякаш нарасна, но скоро се смени с безкрайно удивление, когато, разглеждайки полуоблечените момичета, му се стори, че отнякъде познава едно от тях. Даже направи няколко крачки назад, както познавач разглежда много ценно произведение на изкуството и иска да си създаде по-ясна обща представа. Май не му се щеше да повярва на очите си, затова започна да шари с тях наоколо, докато се взря в нещо над главите ни. Ей тогава зяпна, даже се хвана за един от бандитите, за да не падне. И ние извърнахме глави, не ни се вярваше да има още нещо за гледане наоколо.
За нещастие имаше, и още как. Неслучайно селяните се бяха събрали толкова рано, за да си изплакнат очите. Наред с дамското бельо, на верандата се ветрееха снощните чаршафи, в които се бяха отпечатали момичетата по изумително достоверен начин, и то по няколко пъти - анфас, профил, в гръб, пак анфас и тъй нататък, като картините преливаха плавно една в друга и избледняваха към краищата, а лекото движение на плата ги правеше като живи. Художественият ефект само се засилваше от приятните бежови оттенъци, приличаха на нещо като големи еротични плакати от началото на миналия век, представящи само най-същественото. Такива чудесни торсове на Венера даже и древните гърци не са правели.
Особено единият чаршаф беше много хубав и ясен, нимфата, изобразена на него бе много надарена във всяко отношение, а Роко с безпогрешния нюх на ценител се бе ококорил точно в нея и се мъчеше да си вземе въздух. Явно не му се случваше всеки ден да види такава чудесия. Аз, с острия си като бръснач усет взех да загрявам, че нещата не отиват на добре и че няма да е зле да взема някакви мерки. Така че когато Железният изрева "Кой изрод, по дяволите, го направи?", бях обзет от скромност. Винаги съм бил скромен, но тоя ден направо счупих всички рекорди. Днес това чувство сякаш извираше от дълбините на петите ми, хич не му мислих много, ами събрах смелост да изкореня краката си от земята, шмугнах се във вилата, изтичах назад в библиотеката, изскочих през затворения прозорец, прехвърлих се през оградата и хукнах нагоре по ширналия се баир.
Всичко си има край, поне временно.
Роко загуби много, докато се пулеше и даваше инструкции как да не вземат да ме разстрелят, тъй като преди това имал да ми казва нещо. За миг взех аванс от двеста метра пред него, ако не и повече. Още в гимназията никой не можеше да ме бие, понеже бягах най-бързо, а сега надминавах себе си. Въпреки това преднината ми се топеше като рейтинг на политик, или като ланшен сняг, ако някой не разбира от тази материя. Железният отново направи грешка, като се спря, за да се прицели в краката ми, обаче и голямата Берета не се оказа достатъчно точна, за да ме просне. Нещо повече, тя като че ли ми даде крила, жалко, че нямаше кой да засича ни времето, ни разстоянието, можеше да овътря някой олимпиец като едното нищо.
Не знам как се залутах в затапеното дере, отвесните скали не бяха пригодни за катерене даже и със специални приспособления, въпреки че не ми липсваше ентусиазъм. Роко съвсем спокойно и бавно дойде, ръгна пищова в слабините ми и рече:
-- Хайде сега, умнико, казвай какво става и стана.
Вече час мина, откакто му разправях, а пред нас се откриваше страхотна гледка към селото долу и най-вече към вилата. В началото пристигнаха пожарникарите, извикани още предния ден от кмета, след това довтаса полицията, за да арестува издирвания Роко. Бандитите се бяха окопали в къщата и стреляха насреща с каквото им падне, докато не дойдоха специалните части с хеликоптера. Те също направиха, каквото можаха, например с гранатомет донапъхаха Крайслера в механата. Скоро мунициите на апашите свършиха, а шефът на баретите беше явно много пекан, защото се сети да обсади къщата от всички страни. Мутрите, като разбраха какво им се готви, се изнизаха пред погледите ни през задните прозорци, дигнаха двете полицейски коли, спрени най-накрая и отпердашиха. Така вилата остана да се защитава само от тримата ми авери и четирите мадами, всички проснати на пода и здраво овързани с тел четири квадрата, като за готварска печка, както разбрах после.
Там долу нещата не вървяха гладко. Вильо и другите провалиха три пъти преговорите да се предадат и да излязат с вдигнати ръце, та стрелбите продължиха до късния следобед, когато командирът на командосите прати местния пощаджия да хвърли едно око на полесражението, най-вече в механата, че да може да измисли нова стратегия. В този момент нещата наистина се объркаха - пристигнаха нашите жени, натоварени в закърпеното миналата зима Субару.
Първо жената на Чочо, тренирала гребане и висока към два метра, се сопна на Командира, нахлюпвайки баретата му чак до яката, а Вильовата веднага пое командването на ченгетата, спецчастите и пожарникарите. Селяните бяха разпръснати с водни струи, нашите хора - отвързани. А моето момиче, моето гадже, сиреч - жена ми, внимателно огледа вилата, откъсна един бинокъл от врата на първия изпречил й се офицер, и се загледа към нашето дере. Взех да се чувствам неловко.
Роко усети, че нещата се изплъзват от ръцете му, спука две от ребрата ми с големия пищов и викна:
-- Ставай!
Сетне по тънките му устни пропълзя садистична усмивка и добави:
-- Тази там, долу, дето киризи с бинокъла, е жена ти, нали?
Аз не бих употребил точно такъв израз, не и пред нея, но закимах утвърдително.
-- И вилата е нейна, нали?
Пак се съгласих, може да е бандит, но правото си е право. А Железният ме хвана за яката, изправи ме на крака, хакна Беретата още веднъж в ребрата ми и каза с леден глас:
-- Сега ще слезем долу тихо и кротко. Аз ще се предам на полицията, а ти - на жена си. -- Изкиска се неочаквано весело, и добави: -- На мен да ми лепнат най-много пет годинки. А ти ще изкараш с нея до гроб.
Припомних си, че нещо подобно беше казало моето гадже преди няколко години, но тогава оплакваше себе си. Според Роко, изглежда, нещата си идваха на мястото.
Zzloba
P. S. Пуснаха Роко след два дни срещу гаранция от двеста лева, а съдията си направи огромен басейн на вилата, не че двете събития имат нещо общо. Обвинението за година и половина успя да докаже едно неправилно паркиране и обида на длъжностно лице, но не можаха да открият длъжностното лице месеци наред, че и до ден днешен, и второто отпадна.
Вильо седя в предварителния арест три месеца, понеже първата му работа, след като го отвързали, била да провери изоставеното от бандитите оръжие, дали няма да намери някой забравен в цевта куршум, че да се гръмне, преди да се обясни със съпругата си. Така всички пистолети и картечници били все с неговите отпечатъци, а жена му отказала да плати гаранцията, а ние -- другите му другари, нямахме средства.
Сега вече не сме така, на Роко Железния продадохме един стар чаршаф за хиляда долара, още един -- за десет хиляди, третия няма да кажа за колко, но вече сме бизнесмени, а имаме още един. Най-хубавият. Обаче жената го е скрила някъде. Може да го пази за внуците - моите и на Роко. Вярно бе, забравих да ви кажа, че той се ожени и сега е под чехъл. Често го тормозя, като му се обаждам по телефона по никое време, за да го питам "Как е?", на което той ми отвръща със същото. На война -- като на война.
_________________
Нещо като цвете, нещо като нож, нещо като нищо на света ...
|
